Могат ли християните да носят мартеници? Някои твърдят, че не могат, защото това е езичество, други пък се опитват да им опонират, казвайки, че, да, било е, ама вече не е. В действителност мартеницата отдавна се е „разляла” извън рамките на древния езически култ, поради което мнозина оправдават закичването си с нея с това, че тя, видите ли, вече не е, което е била.

Какво е това ново съдържание, с което се е сподобил бабомартенският амулет и което ние, християните, междувременно сме пропуснали да забележим? Християнско? Нищо подобно. Просто от езически амулет мартеницата се е превърнала в атрибут на масовата култура и дотолкова се е комерсиализирала, че това явно се е оказало достатъчно, за да бъде приета от осветскостените християни. Навярно по тази причина през последните години все по-често дори иконите в храма биват закичвани с мартеници „против уроки”, за „здраве и късмет” и за „умилостивяване на злата Баба Марта”.

На първи март светът започва да вибрира на определена честота. „Идва Баба Марта” и всеки бърза да й принесе в жертва плетеница от разноцветни конци. Закичилите се с мартеници гордо демонстрират, че възлагат своите надежди и упования на тази дребна наглед и нищо не значеща вещ. Дори и тя да не носи вече своето изначално езическо послание, което е: „Аз се уповавам на Баба Марта и нейната мартеница“, то в най-добрия случай сега звучи така: „Аз трептя с вибрациите на този свят“.

Как това може да бъде приемливо за християнина? И какво му е толкова различното на новото от древното езическо послание? Само един светски настроен човек, който не прави разлика между езичество и християнство, може да възлага упованието си на този свят и на неговите кумири и езически атрибути, но защо наред с езичника в същото рало се впряга и християнинът? Нали ап. Павел ни съветва: „Не се впрягайте заедно с неверните; защото какво общуване има между правда и беззаконие? Какво общо има между светлина и тъмнина?” (2 Кор. 6:14).

Чувал съм какви ли не несериозни оправдания за носенето на мартеница, подплатени със „сериозна богословска аргументация”. Докато ги чувах от християни, които изглежда са такива само по име, тези оправдания ми изглеждаха инфантилни и нелепи, но когато вече и духовници се закичиха с мартеници и започнаха да приказват същите неща, стана ясно, че заразата се е разпростряла твърде надалеч. В потвърждение на това се явява и фактът, че преди години, на поклонение на Света Гора Атон, видях мартеници дори в олтара на Зографския манастир, като с една от тях беше закичена чудотворната икона на Света Богородица „Чуваща молитвите”.

Ето затова ще разгледаме по-долу някои от тези „богословски” опити за апология на мартеницата.

Духовната „извисеност“ като оправдание на всепозволеността

Оправданието за носене на мартеница обикновено звучи така: „Аз съм „над тези неща”, сиреч, духовно извисен, образован, зрял човек, и за мен Баба Марта е нищо, понеже сам ап. Павел казва, че „идолът е нищо” (1 Кор. 8:4). В най-добрия случай на мартеницата може да се гледа като на духовно неутрален предмет, затова мога да я нося. Пет пари не давам какво мислят духовните пигмеи - критици на мартеницата. За мен това е един безобиден български обичай.“

Като обосновка освен цитирания стих се сочи обикновено и 14 глава от посланието на апостол Павел до Римляните, например 13 стих: „няма нищо само по себе си нечисто; само за оногова, който счита нещо за нечисто, за него то е нечисто”. Значи след като „идолът е нищо в света“ (1 Кор. 8:4) и „за чисти всичко е чисто” (Тит. 1:15), свободни сме да се покланяме на идола „Баба Марта” и да се кичим с червено-белия му амулет. Едно ни казва апостолът, друго си разбираме ние. Четем го по същия начин, по който дяволът чете Евангелието.

Плодовете от подобна криворазбрана екзегетика са съблазън както за невярващите, които виждат, че и християните се влачат като тях при немите идоли (1 Кор. 12:2) за умилостивяването на които си закачат фетиш от конци, така и за верните, особено за немощните сред тях, чиято съвест, насърчена от такава свобода (1 Кор. 8:9), също неизбежно се осквернява (8:7). Но това, което носещите мартеници християни забравят е, че двуцветният амулет не е просто червени и бели усукани в някакви фигурки конци. Мартеницата никога не се закача просто ей така, а винаги точно на определен ден, като ритуално приветствие на Баба Марта и участие в обредите, с които се посреща пролетта.

Затова апостолът ясно предупреждава „свободомислещите” християни за сериозните последствия от участие в идолските жертви, принасяни на бесовете, каквото представлява всъщност закичването с мартеница в чест на „Баба Марта”: „ако някой види, че ти, който разбираш, седиш на трапеза в капище, то неговата съвест, като на немощен, не ще ли го насърчи да яде идолски жертви? И при твоето разбиране ще загине немощният брат, за когото е умрял Христос. А като грешите тъй против братята и биете немощната им съвест, вие грешите против Христа” (1 Кор. 8:10-12).

Онези, които се гордеят със своята „възвишеност” и остават глухи за предупреждението на апостола, пропускат от „висините”, на които са се издигнали, да забележат, че неговата критика с пълна сила ги сваля обратно на земята. И в двата текста от Първо послание до Коринтяни и до Римляни (респ. 8 и 14 глава) той ги критикува именно за това, че не по любов постъпват с брата си и „със своето ястие погубват оногова, за когото Христос умря“ (Рим. 14:15). Да, възразяват обикновено те, обаче „Царството Божие не е ястие и питие, а правда и мир и радост в Светаго Духа“ (Рим. 14:17). Само че това съвсем не може да служи за оправдание, а напротив, пак се явява укор към самите тях, защото: „по-добре е да не ядеш месо, да не пиеш вино и да не правиш нищо, от което брат ти се препъва, или се съблазнява, или изнемогва“ (Рим. 14:21). Което означава, че е по-добре да се откажеш от яденето (респективно от всяко действие, предизвикващо съблазън, каквото неминуемо се явява носенето на езически амулет от християнин) в името на правдата, мира и радостта в Светия Дух, а не да се правиш на толкова възвишен, че да не те интересува нищо друго освен собствената ти възвишеност, защото „като грешите тъй против братята и биете немощната им съвест, вие грешите против Христа“ (1 Кор. 8:12).

Вижда се, че „възвишените християни” се явяват укоряеми поради безотговорното си отношение към немощните. Но дали на свой ред сами остават непричастни към осквернението, което носи съучастието в езически ритуали, въпреки нагласата, че за „възвишени” идолът, респективно мартеницата, е нищо? Тук отговор отново ни дава св. апостол Павел в десетата глава на Първото си послание до Коринтяни. В нея той посочва, че едно такова съприкосновение с идола неизбежно води до оскверняване, освен съблазънта, на която се подхвърлят немощните братя. Св. Теофан Затворник накратко обобщава казаното от апостола: „Така вкусващите идоложертвено извършвали два гряха: съблазнявали немощните и сами се осквернявали, макар да мислели, че не вършат нито едното, нито другото. <…> 1) В началото апостолът говори против първия грях – съблазняването на немощните (глави 8 и 9). 2) А след това, против втория грях – оскверняването с идоложертвено (10:1-11, 11:1)“.*

Да ползваш за свое оправдание текстове, в които св. ап. Павел директно те изобличава в грях, не ще и дума, е твърде своеобразен избор на оръжие за самозащита.

Има и още едно допълнително утежняващо вината на носещите мартеници обстоятелство. При яденето на идоложертвено е възможно да се породи илюзорно самоуспокоение по линия на това, че яденето може да има ритуален и неритуален смисъл. И човек би могъл да се самоуспокоява, че неритуалното ядене, макар да включва идоложертвено, може да не се явява грях, бидейки просто ядене, а не участие в езически ритуал. Само че дори тези крехки основания рухват при казаното от св. ап. Павел, като при носещите мартеници нарушението е още по-тежко, заради това, че нямат дори това основание за грешка, която би могла да бъде породена от незнание. В реалността просто не съществува такова нещо като неритуално носене на мартеница. Съществува неритуално носене на шапка, шал, очила и т.н., но носенето на мартеница винаги е ритуално действие, свързано с точно определен езически обред и извършвано по точно определено време.

Експерименти със съдържането и формата

И тъй, мартеницоносците-християни са абсолютно неизвиняеми. Съзнавайки добре това, някои решават да преоблекат нехристиянския ритуал в християнска премяна. Набира популярност един своеобразен теоретичен опит за „покръстване” на мартеницата, тоест за изпълването й с християнски смисъл, а именно, че червеният и белият й цвят символизирали... кръвта и водата изтекли от Христовото Тяло на Кръста. (Истински съм изненадан от себе си, че се заемам с разбор на такава абсурдна интерпретация, но… вече е късно и няма връщане назад.)

Тук трябва да направим разлика между две неща. Изпълването на дадена форма със съдържание е едно, а приписването на ново съдържание на вече изпълнена със съдържание форма – съвсем друго. Едното е реално действие, другото е шменти капели, фиктивен, призрачен акт, тоест неуспешен опит за обосноваване на дадено действие по удобен за някого начин. Решава християнинът да си закичи мартеница, за да не се различава от света, а за да не изглежда нелепо, докато прави опити да съвмести високото си предназначение с поведението на жалък езичник, уповаващ се на евтин фетиш, си измисля съответното приемливо от негова гледна точка обяснение: „Аз възприемам мартеницата и я трактувам по християнски“.

Но ако някой иска да изпълни даден обряд или символ с ново съдържание, коректното отношение в този случай изисква той да се ангажира и с интензивна разяснителна дейност относно тази промяна на съдържанието при запазване на формата. Ако не обяви на света за тази промяна, тогава без съмнение всички останали ще приемат закичването му с мартеница в общоприетия смисъл. Непромененото съзнание неизбежно ще реагира според старата нагласа. И това, че той казва, че я приема в друг смисъл, няма никакво практическо значение, защото, закичвайки се с мартеница, човек я носи не сам за себе си, а пред всички. Освен това подобна драстична промяна в съдържанието и посланието на един традиционно езически атрибут изисква доста усилия, за да бъде превърнат в християнски. Впрочем такива усилия и без друго са обречени, защото човек трябва да се пребори с повсеместното традиционно възприемане на мартеницата от масовото съзнание единствено и само като бабомартенски амулет. И това не става просто с едно голо заявление: аз приемам този атрибут не така, както го приемат хората. Ти го приемаш така, обаче хората – иначе. И ако те донякъде са извиняеми, то ти като християнин, не си, защото умишлено пренебрегваш думите на Апостола „вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии” (1 Кор. 6:20). Така ли прославяш Бог – с носенето на езически амулети, които си въобразяваш, че само със силата на мисълта можеш да превърнеш в християнски?!

Добре е фриволно експериментиращите с формата и съдържанието християни да си припомнят Христовото предупреждение: „Никой не налива ново вино във вехти мехове; инак, новото вино ще спука меховете, и виното ще изтече, и меховете ще се изхабят; но ново вино трябва да се налива в нови мехове“ (Марк. 2:22).

Недобросъвестността в случая се доказва и от факта, че такива обяснения обикновено се измислят в движение или постфактум, когато появата на мартеницата на ревера на християнин предизвика у някого смущение или недоумение. Следователно промяната в съдържанието не е реалност, а фикция изфабрикувана единствено с цел да прикрие истинската причина за поставяне на мартеницата, която в най-добрия случай е просто съобразяването с тоя век. Апостолът ни съветва обаче не да се съобразяваме с тоя век (Рим. 12:2), а да се преобразяваме. Докато носещият мартеница вместо да извършва реалното и богоугодно действие по собственото си преобразяване, извършва по-лесното, макар и напълно безсмислено, нереално и фиктивно действие по „преобразяване” на мартеницата. Цялото това скалъпено в движение оправдание напълно обезсмисля всякаква апология на носенето на мартеница, защото не е нищо друго освен познатата още от времето на Адам и Ева форма на спекулативна самозащита, продиктувана от гузната и обременена, но не стремяща се към изправяне съвест.

И още нещо. Ако някой твърди, че проповядва Христос чрез мартеницата, веднага ще попитаме този „Христов проповедник” къде му е мартеницата през останалите месеци в годината. Вярно, че мартеницата затова е мартеница, защото се носи през март, но само един месец от дванадесет ли трябва да се проповядва Христос? Пък и ако такъв проповедник вече я е „изпразнил от старото й съдържание и я е изпълнил с ново”, и ако това „вече не е мартеница, а кръв и вода Христови”, защо не проповядва с нея и през останалото време?

Мартеницата няма място в християнското благовестие, което успешно покори света и без „помощта” на езически амулети. Ако обаче има недостиг у някого в проповедта, това говори единствено за безсилието на собственото му благовестие.

И накрая предлагам организирането на една църковна инициатива под надслов: „Християните без мартеници на първи март!” Да, зная, че може да прозвучи абсурдно християните да бъдат призовавани към нещо, за което не би следвало да има нужда да бъдат призовавани. Но след като в Свещеното Писание е писано, че Бог постъпва „с искрен човек - искрено, с чист - чисто, а с лукав - според неговото лукавство” (Пс. 17:26-27), защо тогава и християните да не постъпят с абсурда - според неговата абсурдност?

* Первое послание святого Апостола Павла к Коринфянам истолкованное святителем Феофаном, Часть 2, Четвертое отделение. Как Относиться к идоложертвенному.